като ден и нощ.

Прекалено разлини или пък не,а може би прекалено еднакви.Или не,не и пак не.Нищо не е като преди.В главата на Ева бе пълен хаос,хиляди парчета разпръснати по пода.Като пъзел,но от онези големите,сложни,които отнемат много от нашето време,за да бъдат решени.Слънцето грееше,но само от едната страна,от другата бе пълен мрак.По-страшен и от най-тежката буря.
                                                                                                                                                                   В другата част на Земята бе нощ,луната озаряваше с пълна сила земната покривка.Той си спомняше за нея.Нощта бе млада,но хладна.Дебелият есенен пуловер не бе способен да го стопли,спомените го натъжаваха.Спомените,защото те бяха част от миналото,а то никога нямаше да се върне.Да,той беше едно богато момче,богато на спомени,с времето загубило своето състояние.Духът си отиваше,а луната бе единственото добре приветствано нещо в неговото съзнание,като стар приятел.Един стар и добър познайник,съхраняващ историята,доказващ,че тя е съществувала,историята на две изгубени души.